дел'ириум и дел'ир (м.) Псих.
                     1. Психоза, причинена от алкохолизъм.
                     2. Остро нарушение на психичните процеси, съпътстващо органично мозъчно заболяване. <лат. delirium>

  Катран и сребро,
  тишина и писък,
  невиждащо око и
  мрачен, лепкав плисък...
  Понякога се питам много ли е нависоко щастието или аз съм нисък...
               ***
 А тръгнал съм аз и обикалям човешки нозе от трупове да свалям;
 и срещал съм овце по пътя, и срещал съм и вълци:
 никой от тях не посмя на мен да се опълчи,
 защото тръгнал съм и обикалям нозе и лапи аз да свалям...
 А минах вечер през поле, осеяно със трупове:
 оръжия дрънчали са по пладне; сега населено е с духове.
 И към мен се устремиха - единствен жив в гората тиха...
 И ми достигнаха, минаха през мене, но всеки след това започваше да стене...
 А не бяха те виновни - те бяха от овците:
 подгонени я от пастири, я пък от вълците...
 Събраха се около мен и ме помолиха да махна от лицата им сълзите.
 "Не обещавам нищо!" казах, "Просто съм човек. И на мен ми е студено зиме и горещо ми е в пек."
 Но сълзите всъщност маските отмиха, лицата светнаха и погледите се откриха;
 тогава всички се пробудиха, но гората беше тиха;
 очите им така и не ме откриха...
               ***               ***

  Нощ и ден,
  звук и мълчание,
  движение, стоп и после колебание...
  Понякога се питам много ли искам от живота или само мъничко внимание...
               ***
 По своя път продължавам и назад не се обръщам,
 защото нямам вече този навик в миналото да се връщам.
 Ръце се подават от тъмата и каменни уши, нечуващи в мъглата...
 И срещал съм лъвове по пътя, и срещал съм и тигри:
 поглеждам ги и отминавам, без окото ми да мигне.
 А минах една утрин през поле пред замък,
 нямаше къде да падне, ако хвърлиш дори пламък.
 Огледах се - май че бяха хора; крещяха и се смееха високо без умора.
 За момент помислих, че живееха добре,
 но веднага осъзнах, че бяха само шутове, смешници; хулигани и лаици.
 Всички те се забавляваха и за истинските хора пет пари не даваха...
 И поисках незабелязано да мина, крачка ускорих и точно щом очите ми зад ъгъла се скриха,
 стражите от замъка пътя ми към истината преградиха...
 Без нищо да ми кажат опитаха се и ме нараниха; и мигом сълзи във очите им избиха.
 А сълзите всъщност лицата им отвориха, но те така и на мен не проговориха...
 Обърнаха се и си тръгнаха; при своя крал май те се върнаха.
 И продължих си пътя, далече от тълпата, моя път, пътя ми към Истината...
               ***               ***

  Черно и бяло,
  безвремие и звуци;
  понякога се питам много време ли ще трябва да проходят на нозе, които някога били са куци...
               ***

                                   .край