Реших да започна с темата за любовта,защото всички,или почти всички са на мнение,че тя е най-великата и тайнствена сила.
Тя винаги ще остане до известна степен една голяма загатка!
Незная дали някой би могъл да отговори на въпроса:"Какво ни подтиква да обичаме?".Аз имам теория по този въпрос,но не бих имала претенцията да твърдя,че съм постигнала пълна яснотя по темата!
Ще изкажа една малко по-различна гледна точка за това какво е любовта и дали е податлива на контрол:
Първо за обсебващата "любов"-тя представлява ограничаване на свободата на "обичания" от страна на "обичащия",би могла да се разглежда дори като потисничество,където "обичащият" е потисник,а "обичаният" е потиснатият.Изниква въпросът обаче,дали това е обич или е просто погрешно разбиране за обич?Истинската проява на любов е една самодисциплина и избор.Реалната обич изисква,също така,компромис.Когато обичаме ние искаме човекът,обект на нашата любов,да бъде щастлив,ограничавайки свободата му и натрапвайки му правилният избор,той бива "затворен в кафез",потиснат,нещастен.Да вземем като образец отношението дете-родител:в много семейства родителите налагат редица правила и още толкова ограничения,като се самооправдават,че обичат децата си и по-този начин ги предпазват от опасностите на света.Но децата биват нещастни,чувстват се неразбрани и израстват,като плахи,неуверени и нестабилни личности.Това не е обич,а по-скоро страх и егоизъм.Родителите на такива деца правят избор,който да удовлетвори самите тях,те са безкомпромисни и не биха се изправили срещо страха си в името на щастието за техните деца.Те не обичат,а изпитват потребност,чувство за собственост.В процеса на възпитание,разбирасе,родителите не бива да угаждат прекомерно на своите деца,но прекаленото ограничаване е чисто и просто едно чувство за отговорност,насочено към самете нас и страх от тази отговорнос,страх от това да не загубим предмета на нашите отговорности,за да не се чувстваме пораженци.Любовта не е зависимост,а съэнателен избор,тя е желанието да си съпричастен на щастието на даден човек,да си допринесъл за това щастие и за духовното израстване на тази личност.По този начин и ти самият би се почувствал доволен от себе си,от избора си да обичаш и помагаш,когато потърсят помощта ти.Това е красотата на любовта:щастието,свободата,духът,израстването,пълнотата и приятното чувство от това,че любовта ти е родила една усмивка,а тогава поглеждайки вътре в себе си ще откриеш едно спокойствие и истиняата,че обичайки другите ти си обикнал и себе си.Неизбежно да обичаш дрягите без дя обичаш себе си,а и обратното,неизбежно е да обияаш само себе си.Ето защо съм на мнение,че любовта е хармония,в нея няма злоба,омраза и завист,а само доброта и добри намерения!
