Защо ми на мене животът
гадна шега погоди;
защо сега и отново
"Не!" отвръщаш ми ти...
Защо ми е да живея
във този свят покварен,
защо ми е да лелея
твоя глас - вече забравен...
Защо, когато желая
на света жалък да викна:
"Обичам те, какъвто и да си!"
нещо ме хваща за гърлото здраво -
безмилостно да ме души...
Но, Боже, аз във тебе вярвам,
във святата ти доброта,
защо тогава толкоз малко добрина изкарвам,
а дваж повече - мъка и тъга...
Защо сърцето, което обичам
все още непристъпно е за мене,
а човека след когото тичам
гледа във страни от мене...
Защо животът е тъй гаден,
защо светът е толкоз луд,
защо и всеки е покварен,
а аз не съм ли също луд?
Защо аз мога да обичам,
щом отговор ми няма любовта
и защо след някого да тичам,
щом на гарата му нивга не ще мога да се спра...
...Когато някого обичаш,
а той не ще да каже "Да!"
и нямаш след кого да тичаш,
в теб ще умре ли любовта?
Не, ще живее тя вовеки,
във твоето сърце, разум;
ще разкрива тайнствени пътеки пред будния ти ум.
Да обичаш - какво е?
Живот във смъртта...
или пък просто е писък
на изтерзана душа...
Да имаш след кого да тичаш,
да живееш в нечие сърце,
да те има в нечия душа
и в последния дъх на нечия уста...
Това Любовта е - птица от Бога,
верен другар дори в часа на Смъртта...
Писък на глас, изтезаван до болка,
Живот във Живота, живот във смъртта...
...и щом стрелката свърши последна обиколка
ще падне върху мене воалът на Нощта
и ти ще бъдеш с мене в мрака
и наш'те мънички, изплашени души
ще слеят топлината си в тъмата...
***
ТОГАВА БЛЯСЪК ИЗРИГНА В НОЩТА;
изведнъж Светът се роди - ей, така!
И ние със тебе, с поглед искрящ,
с две сърца сплотени, без камуфлаж
прегърнахме света непознат...
...и имах със кого да тичам
в новия, безлюден свят
и някого, когото да обичам -
сам със него пред целия свят...
